Ревността
В научната литература съществуват различни определения за ревността, което е закономерно предвид сложната й природа. Тя се определя като подозрително отношение на човек към обекта му на обожание, свързано с мъчително съмнение във верността му или знание за неговата невярност. Също така ревността се разглежда като негативно чувство, възникващо при дефицит на любов, уважение или симпатия от страна на ценения и преди всичко любим човек, докато мнимо или реално друг получава това от него отбелязва, че:
„Ревността се храни от съмнения: тя умира или преминава в ярост, когато съмненията се превръщат в увереност“.
Тези определения изглеждат обединени от идеята, че ревността е свързана с опасност от загуба на ценното взаимоотношение с другия човек заради реален или въображаем съперник или паралелна връзка.
Ревността често е претенция за притежание на другия човек, с когото съществува емоционална връзка. Ревнивият партньор изисква изключително внимание и когато тези претенции са под съмнение, се появява ревността, която бива съпроводена от цяла гама емоции: силен или ирационален страх от загуба на любимия човек; гняв, ако човек въпреки всички опити не може да си върне вниманието, любовта и чувството на безопасност от другия.
Ревността често е съпроводена от обида поради мнимо или реално предателство от страна на партньора, както и от тревога, срам, тъга, самота и печал. Често тя е съпътствана от ярост, ненавист, раздразнение, които понякога не се изразяват открито, а се превръщат за ревнивеца в ненавист към самия себе си.
Това самоизтезание е изковано от съмнения, развиващи се на фона на недоверието. Човекът се разкъсва между съмненията си и верността на обичания човек, както и в способността си да обича и желанието да бъде обичан.
Самоизтезанието се превръща в пасивност, в безпомощност, в разочарование и най-накрая води до състояние, което не изключва дори самоубийство. Ревността може да има и друг изход, а именно, проява на активност. Безпокойството се превръща в жажда за отмъщение и човекът бива заслепен от гняв. Ревнивецът може да започне да преследва съперника, да го заплашва с физическа саморазправа, смятайки, че другият трябва да изкупи вината си.
Причини за ревност
Корените на ревността могат да се открият още в ранните етапи от развитието на човека. Сигурността в привързването към родителите е базата, която осигурява чувство на сигурност в изграждането на привързването с връстниците и с другите като цяло.
Децата, които са изпитвали амбивалентни чувства в привързаността си към родителите, са по-склонни към проява на ревност, конфликтност и зависимост в общуването с връстниците и по-склонни към слаба удовлетвореност от връзките си в по-късните етапи от живота. За появата на ревност допринасят и отношенията между братята и сестрите, при които понякога чувството към идващото ново дете е на омраза, породена от ревност
Сред причините за ревността поставя на първо място комплекса за непълноценност, който съзнателно или не се преживява от единия от партньорите поради несигурност в себе си (Ще намери по-добър от мен, по-красив, по-образован, който е от нейния кръг). Предишните контакти, особено при втори брак, навеждат ревнуващия до мисли като: „Ако отново се срещнат, ще се върне в предишното семейство“, „Първата любов се помни цял живот“.
Обичащият партньор страда от прекалена подозрителност, особено в случаите, когато първият му брак се е разпаднал поради съпружеска изневяра. Такъв човек често се опасява, че същата участ може отново да го сполети и за да я предотврати, смята, че е длъжен да проявява особена бдителност (оправдана ревност).
Състоянието му се поддържа и от слуховете и разговорите на хората, на които личният живот също не е провървял, но които харесват да съсипват живота на околните. Също така и от лекомисленото поведение на единия от съпрузите, от флиртовете и от продължителното отсъствие поради спецификите на работата на някой от партньорите. Когато единият съпруг е склонен към изневери, другият също така бива обвиняван в изневери, доколкото неверният съди за другия по себе си (предпазлива ревност).
Ревността също така, представлява своеобразна проява на потребност от отрицателни преживявания, без които емоционалният свят на човека би бил прекалено беден. Като това е едновременно и потребност от самосъхранение, доколкото да загубиш любимия си, означава да загубиш себе си и половината от себе си. По този начин заедно с любовта съществува и ревността, в основата на която стои стремежът да се запази любимият човек. В този контекст е и схващането на за ревността, като продължение на страха от отхвърляне и изоставяне.
Понякога любовната зависимост носи патологичен характер. Такава зависимост е свързана с голям брой негативни емоции: тревога, безпокойство, страхове, несигурност, съмнения, ревност, завист, раздразнение спрямо любимия. Всичко това обаче е следствие не на истинска любов, а на нейния сурогат.
Често причина за възникването на ревността може да се окаже чувството за наранена гордост, както и осъзнаването на нарушаването на правото на собственост. Именно заплахата за самооценката е сред главните фактори за възникването на ревността. Колкото по- значима за самооценката на субекта е една или друга област и колкото са по-високи способностите на съперника в тази област, толкова по-силна ще е ревността.
През последните години се предлагат различни модели за описване на причините и механизмите на ревността, включително и разбирането за ревността като еволюционно обусловена реакция, като черта на личността, като резултат от възприемано несъответствие в ценностите между партньорите, като социокултурно явление, като защита на самооценката в близките партньорски взаимоотношения.
Като само първата от тези теории се припокрива с теорията на вродения едипов комплекс на Фройд, пораждащ неизбежна ревност към родителя от същия пол, останалите теории разглеждат ревността като продукт и/или характеристика от достатъчно сложно социално взаимодействие.
Безпочвената ревност възниква и там, където между партньорите, които живеят в брак, не са договорени предварително правилата, регламентиращи отношенията им. По този начин единият партньор може да се счита за свободен, тъй като не е давал никакви обещания. Тук се отнася и чувството за собственост, което се развива с течение на връзката. За да се избегне подобен конфликт, следва да се изясняват очакванията на партньорите предварително, както и да се договарят взаимните задължения .